Бях сигурен, че знаех защо нюйоркчаните взривяват музиката им. Греших.
чуването на хора играят мобилните си телефони без слушалки или слушалки, в този момент е постоянно срещан факт от живота. Така че чуването на хора се оплакват от това.
Някои го смятат за директна опасност: индивидът, който играе своя iPhone като радио, аргументът върви в отговор. Някои от хората, които виждам, че се държат като това, в действителност наподобяват блестящи и недружелюбни. Те ми припомнят за сходно събитие през 80-те и 90-те години на предишния век, когато момчетата щяха да играят своите бумбокс с най-голям размер на улицата и във влакове.
Във авторитетната книга " Streetwise ", социологът Елиджах Андерсън разказва феномена. „ Спонтанен и плевел “, написа Андерсън, „ те играят радиостанциите си толкоз мощни, колкото си пожелаят, казвайки на всички в границите на ухото, че това е тяхната трева, харесват или не. Може да е, че това е една от дребното арени, където те могат да се отстояват и да бъдат взети съществено и може би това е повода да са толкоз настоятелни. “
обстановки на шума на нюйоркчаните в линиите на класа. За „ The Have-Littles и Nots “, написа тя, „ Лятото значи отворен прозорец, през който крачката на града се трансформира в саундтрака към живота: мотоциклети, ревинг, рейсове прекъсване, двойки се карат, децата се приканват един различен, с цел да свирят, и музика. Непредметна музика “. Веднъж видях калмари за външния iPhone на млада латиноамериканска жена, който завърши, когато тя съобщи: „ Ню Йорк е всичко за звук! “ против пляскането сред придвижванията, модерна спогодба, която щеше да озадачи Моцарт.i неотдавна имаше трилията да чуе цигулката Kelly-Tompkins да свири на цигула на цигулката на цигула на цигулката, която неотдавна имах трилията на цигулката на цигулката, която неотдавна имаше трилината на цигулката на цигулката, която неотдавна имаше трилината на цигулката Kelly-Tompkins. В D. Това е толкоз отлично парче, което се стопира да приветствам всяко придвижване, което се усещаше толкоз неестествено, колкото потискането на кихане. Подозирам, че за доста хора, запазването на музиката им за себе си би се почувствало също толкоз несигурно, едвам седи на ръцете си, откакто някой играе добре вълнуващо парче.
Опитвам се интензивно в наши дни, с цел да одобрявам възприятието на други нюйоркчани за естествени равнища на NOISE. Обемът няма да се промени и в последна сметка не мисля, че нормално идва от непочтеност. Съвсем неотдавна получих шанса да упражнявам това ново приемане, до момента в който яздех влака. Един от моите сътрудници пасажери беше под усещане, че всички останали в колата на метрото желаеха да чуят „ Африка “ на Тото като саундтрак към тяхното каране. I (almost) didn’t mind.
Still, I would rather have heard the composer Eric Schorr’s art song cycle “New York Pretending to Be Paris: Songs of Remembrance and Desire. ” До известна степен приканва Равел, в случай че той написа арт песни за нашето лично време и място, само че музикалният глас на Шор е доста негов. Три артисти пеят стихотворения от писатели като Синтия Зарин и Томас Март, сложени на обилни, премислени точки, уредени за отбор от 19 елементи. I doubt anyone will be playing this up loud on a phone on the subway, but I highly recommend listening to it from the comfort of your armchair.
Finally, a correction to a correction: Last week I shared some information I’d gotten from Mark Post, a linguist at the University of Sydney, about a language of India that describe siblings in terms of birth order and genitalia („ Първа вагина “, „ Трета вагина “ и т.н.). Наличието на тази спогодба за именуване обличаше изказванието, че ненапълно направих заграбване в неотдавнашен подкаст. Оттогава той разясни, че въпросният език е Ади - не, както написах, Гало, макар че Гало има сходни условия. Благодаря още веднъж на сътрудника ми в Сидни.
